Здравейте слушатели на радио Татковина. Аз съм Наталия Бояджиева и продължавам серията от репортажи, в които разказвам за Водните градове на Китай. Жените в селските райони не познават любовта по същия начин като жените на Запад. Те не могат да избират собствените си съпрузи и интимните отношения не са удоволствие за тях, а част от задължението да заченат син. Раждането е примитивно, без лекарска помощ и жената може да не оцелее, а ако е родила момиче, тази вероятност се увеличава. Жените са значително по-малко в Южна Азия и може да се очаква, че тяхната ценност ще нарасне, но това не се случва. Подчертавам отново – не става дума за богатите градове по източното крайбрежие, а за изостаналите и бедни райони на юг и запад в страната. Различията са колосални. Престъплението в Китай спрямо жените е превързването на стъпалата до счупването им, обичай отпреди хиляда години. Жестоката практика е била израз на майчина любов и дълг към малките дъщерички. Преди седмия им рожден ден те трябвало да се сдобият с изящни крачета – “златен лотос”, за да станат по-привлекателни и да могат да се омъжат. Рядко някое момиче е избягвало тежката участ. Такова непокорно дете се е оказала бабата на Виви – тя е останала “голямокрака” – за срам на родителите си. Щом е станала баба на някого, значи се е омъжила – но не изгодно! В десет процента от случаите децата умират от усложнения като гангрена. За щастие след революцията тази практика е обявена за незаконна. До 2000 г. някои по-възрастни китайки все още страдат от инвалидност, причинена от бинтоването на краката. Танцът е всенародно изкуство по света, огледало на духа. Но не и при китайците. Причината за липсата на танцова традиция откриваме именно в осакатяването на жените. Какво ли не се случва в общества, затворени от хилядолетия за света… В селските райони около един милион жени се самоубиват всяка година (три пъти повече, отколкото в градовете). Това е реакция на унижението и в корените му се крие още отчаяние, смазваща бедност, тежка работа и жестоко отношение. Мъчително е да се разказва всичко това, но така стигнахме до корените на уникалното приятелство лао тун. Обичайно е и сега китайките да се наричат помежду си “сестри”, те имат основание за това. Сестринството дава подкрепа и сила на жените по тези места. Връзката лаотун понякога е част от подготовката за сключване на брак и сестринството се прекратява при женитбата. Но обикновено такава връзка трае цял живот. Случва се и друго – лаотун се формира като брак преди още бебетата да се родят, но и двете деца се оказват момиченца, противно на надеждите на техните родители. Такава връзка може да възникне и чрез посредник, както става при уредените бракове. Момичета с подходящи рождени дати, възраст и произход, преценени от посредничката, ще се свържат в сестринство за цял живот. То ще оцелее през брака, раждането на деца и вдовството – такава връзка рядко се отказва или прекъсва. Лаотун е нещо повече от обикновена женска солидарност, срещана по нашите земи. Освен нея, в това понятие се включва и усещането за обединение, за общност на потиснатите в отпор към господарите мъже. Сродни души, свързани завинаги. Друга духовна традиция на юг е уникалният писмен език ню шу (nu shu), използван само от жените и пазен в тайна от мъжете от хилядолетия. Никай не знае със сигурност произхода му, но се предполага, че младо момиче от провинция Хунан, което е избрано за императорска конкубина някъде през трети век, го е измислило. Девойката е мислела, че ще живее привилегирован живот, но всъщност е била обречена на затворническа самота в свят от интриги и злоба. За да разкаже истината за своя живот на майка си и сестрите си, тя съчинила този код. Ню шу в някои отношения прилича на китайския, но йероглифите са по-стройни и издължени, пишат се в колони надолу и се четат отдясно наляво. Тук свършвам разказа си за днес.Утре, 30-ти август е заключитения репортаж за Водните градове на Китай.За радио Татковина предаде Наталия Бояджиева.

Аудио