Здравейте слушатели на радио Татковина. Аз съм Наталия Бояджиева и днес, 4-ти септември ще завърша нравописа за водните градове на Китай.Пътешествието ни е към своя край. Докато се омъжи – на около 17 години – момичето е живеело на втория етаж в стая с един прозорец, през който да гледа света. След сватбата тя отива в дома на съпруга си в също такава стая с един прозорец, където живее като затворничка до края на дните си – куцукайки с пречупените си стъпала и в пълно невежество. В своята вечна самота те са копнеели да изразят себе си и да намерят утеха при други жени. Използват ню шу, за да разкажат за малкото си радости и многото мъка. “Ние четяхме ню шу не за слава, а защото страдахме” и “Всяка дума е като цвете. – казва последната носителка на тази единствена по рода си писмена система Ян Хуани, селска вдовица на 98. – То подобри живота ни, защото вече можехме да изразяваме себе си по този начин.” Това деликатно писмо се е предавало от баба на внучка, от леля на племенница, от приятелка на приятелка и никога, никога не е било споделяно с мъже и момчета. Оцелелите дневници на поколения жени представляват уникална хроника от векове насам. Когато на всички седемгодишни момичета в селото краката им са бинтовани и счупени, майките им помагат да се свържат с друго дете в “заклето сестринство”. Момичетата учат заедно женското писмо, работят върху своите дневници и подготвят “книгите за третия сватбен ден”. На третия ден след сватбата младата невяста ще получи така наречената “Книга на третия ден”, в която майка й и заклетата й сестра изразяват скръбта си от загубата на дъщеря и приятелка и изказват благопожелания за щастие. Написаното е на ню шу, така че младоженецът не може да го прочете. Останалите страници са празни – в тях булката ще записва собствените си чувства и преживявания, пак с помощта на тайнописа и това го превръща в скъпоценен дневник – свидетелство на епохата. Проучено е, че в районите, където се е използвало ню шу, самоубийствата са значително по-малко. Ню шу излезе на светло едва преди около двадесет години. Само шепа жени са останали, които владеят този умиращ език. Би било жалко това уникално културно наследство – символ на устойчивостта на жените в една деспотична среда - да бъде загубено за поколенията. Местните власти в Пумей все пак са се погрижили и са построили училище и музей на тази ценност. Ху Мей Юе е научила езика от баба си и идва всяка събота да преподава ню шу на селските момичета. Днес китайското правителство осигурява възможност на селските момичета да работят в индустрията, да спестят пари и да завършат образованието си. Младите жени работят по три години в големите фабрики на Южен Китай. Когато се върнат по селата си, те имат пари, образование и достойнство. Могат да развиват собствен малък бизнес и имат материалната възможност да си избират сами съпрузи. За първи път от 4 хиляди години китайските жени в селските райони имат стойност в тяхното общество и наистина “държат половината небе”. Те казват: “Ние носим наследството на лао тун с чувство на гордост, както и усещането за свързаност просто защото сме жени”. Целта е не да имаме големи преживявания, а да живеем с голяма любов и голяма мъдрост – мислех си по пътя на връщане. След цяла нощ в автобуса в понеделник сутринта бяхме вече в Янтай. Раздвижихме изтръпнали снаги и застанахме на улицата в очакване на такси. През целия път към Пънлай Виви плака горчиво като за прощаване – завинаги. Никога не я бях виждала такава. Никакви успокоения не помагаха.. Таксито спря пред портала на компанията, където работи Виви точно в началото на работния ден, тя слезе отчаяна. Прибрахме се и ние по домовете. Когато й се обадих на другия ден, тя беше толкова щастлива. Извинява се – всичко било заради Вероника, третият човек в нашето приятелско пътуване. И нещата продължиха от там, където бяха прекъснали заради екскурзията. Изчезна терзанието от загадката, което в момента е без значение. Имах късмет да видя Водните градове. В тях е целият Китай – с неговата изобретателност, спокойствие и увереност, че ще успее. С вкуса му към красивото. Горда съм и с моето приятелство – дълбоко, чисто и истинско, каквото може да бъде само при децата. У всеки възрастен се крие едно дете – едно вечно дете, което изисква неспирно грижа, внимание и обич. Разстоянието и времето не са от значение. Всъщност нищо не прави Земята да изглежда толкова голяма, колкото приятелите, които са далече, чрез тях се измерват географските ширини и дължини. Благодаря ти, мила Виви, за тъжната екскурзия. За мен това беше най-прекрасното пътуване на света – пътуване към нашето приятелство. Ще се видим във Варна, знам. Само не си мислете, че всички китайски момичета са такива. Тя е единствена – моето Нежно Пънлайско Цвете – моята лао тун. За радио Татковина от Китай предаде Наталия Бояджиева.