Татковина

"Често ми казват, че съм наивен....НО от време на време, с добри сътрудници, един сън става реалност... С огромно уважение и обич, Твой Иван Станчов" Мили хора, Тези думи на нашия невероятен посланик г-н Иван Станчов ме докоснаха вчера. Получих ги по повод новината, която разпространих, че Българското училище към Посолството на България в Лондон е номинирало Българското посолство във Великобритания за новоучредената британска награда Grassroot Diplomat. Това е награда за дипломати във Великобритания, които участват в подкрепата на неправителствения сектор. С радост научихме, че Посолството на Република България в Лондон бе удостоено с почетна грамота като подгласник в категорията социални дейности (Social Driver) на церемонията по връчване на наградите Grassroot Diplomat на 31 януари 2013 г. Една добра новина във време, когато добрините (в новините) не изобилстват. Особено що се касае за политика, посолства, благодарност, взаимност, удовлетворение. Но има изключения. Знам колко хора ще се подхилнат (редактори, моля не ми коригирайте думичката!)...нека такива не четат по нататък. Нека по-нататък четат тези, които вярват, че добро може и се прави, че има начин да общуваме човешки, некомерсиално, неугоднически, че може да сме с различни политически убеждения, но да имаме едни морални критерии и да стоим зад тях с дела. Много пъти са ми казвали; "Вие в Лондон сте щастливци!", имайки предвид училището ни и неговата история. Съгласна съм. Но това не е подарено, а отработено, заслужено, постигнато, съхранено, превърнало се в традиция. Даром тези работи не стават - с труд стават, с потен гръб, от време на време с ранено, от време на време и със щастливо сърце. Но най-вече с вяра. За съжаление вярата е дефицитът на времето, в което живеем. А ние в Лондон сме щастливци, защото такава вяра преди години ни подари вместо наръчник нашият невероятен посланик в не толкова далечната 1991 г. - г-н Иван Станчов. Наричат го рицар (и е вярно), за нас си е благородник (още по-вярно). Едно време все ме питаха - "Защо училището ви няма име?" И все казвах: Как да няма. Нашето най-силно и значещо име е: Българско училище към Посолството ( с главни букви). В моето сърце другото име на нашето училище е "Иван Станчов". В тази 1991 г. той възобнови отново училището ни, точно когато българската държава го закри (и не само в Лондон, а в повечето столици по света това окастряне на българщината се случи все по финансови причини). После министри признаха, че е допусната стратегическа грешка. Но го признаха десетилетия след като ние, ПОСОЛСКОТО УЧИЛИЩЕ, ведно с други български училища по света оцелявахме, разширявахме дейността си, побеждавахме, ставахме понякога удобен, понякога неудобен пример. И това бе възможно, защото г-н Станчов ни научи, че ако искаш – можеш, че ако трябва – става, че ако си човек – оставаш такъв, независимо конюнктурите на политическите земетръси. Тресенето (политическото) тогава бе най-високото в новото ни време, девета степен по скалата на Революциите. Но той можеше и работеше преди всичко като Българин. И училището ни – от 35 ученици в началото, миналата година по някое време цифрата достигна 280. Българските училища във Великобритания от едно (нашето в посолството) днес са 13-14 на брой. Имаха нас за пример и още няколко стародавни също в посолства, а вече и такива, които се раждаха от любовта на българите в общностите по света, без подкрепата на посолства или консулства. Но и за тях сме били пример. Бяхме си български, борихме се да си останем такива. Държавата десетилетия не ни признаваше. Видя, че греши. Подаде ръка, защото сграбчихме с добрия си пример държавната десница. Помогна с малко средства, от миналата година вече сме и част от образователната система на Родината (борихме се 21 години!). Постигахме, вървяхме напред и негоре, доказвахме, вярваха ни, обичаха ни, следваха ни. И не ставаше лесно, и не ставаше без проблеми – напротив, все ги имаше. Но добрият пример на г-н Станчов трябваше да бъде последван от всички посланици и дипломати, дошли в посолството в Лондон след него. И го правеха хората. Някои уверени, други – не толкова, някои с желанието да попречат, но увяхваха в невъзможност. Ние показвахме на всички, че може и че става. И винаги сме казвали, че успехът се дължи и на дългогодишната ни принадлежност към Посолството. Деляхме грижи, деляхме авторитет. Печеливши бяха всички – най – вече децата на България и Българското. Не ми казвайте, че е помпозно това изявление. Елате да видите обичта на децата в училище към нашенското, към нашето. Един учител не може да бъде официозен, не трябва. Страстта и вярата увличат и те трябва да са водещото за онези, които искат да ги следват. 26 - годишна е нашата история. 26-годишна е нашата традиция. Много хора – деца, родители, преподаватели, сподвижници, дипломати го направиха. И ето сега, в последните години, държавата отново поставя пред нашето училище едно изискване, един норматив, който с нищо няма да ни помогне, а ще навреди – да станем британска организация. Много са причините, за да не желаем това. Ние в училището най-добре знаем защо не трябва да се променя начинът ни на съществуване. Ние сме пъпната връв с държавата, която много често се опъва да поеме отговорност (права е да се опасява за много неща, но може да има изключения), бои се да не се навреди (но затова има доказателства дали се прави и дали не). С всичко сме показали, че работим както трябва (имаме Почетен медал „Иван Вазов” на ДАБЧ, имаме и Почетния знак на МОМН). Когато си постигнал нещо голямо, не можеш да отстъпваш, трябва само да вървиш ако не напред, поне да крачиш на същото ниво. Това бе възможно, защото Посолството, посланиците, повечето дипломати бяха с нас и зад нас. Училището бе топлата връзка с българската общност, със стотиците родители. То стопяваше много често недоверието на едни към други, то бе медиатор, то бе пъпна връв. Затова, когато имахме възможност да кажем БЛАГОДАРЯ на всички тези посланици и дипломати, които създадоха, приютиха, подкрепиха, обичаха нашето училище, го направихме. За първи път има една награда във Великобритания за подобни заслуги и сме щастливи, че нашето посолство е сред удостоените. Нека да има такива случаи и в други страни. Ще има, вярвам го. И други заслужават. Но нека за пореден път държавниците чуят нашата воля, изстрадана и затова убедителна: Най-голямата стабилност сме имали и ще имаме, защото сме били и искаме да бъдем: БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ КЪМ ПОСОЛСТВОТО НА БЪЛГАРИЯ В ЛОНДОН, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ. Повярвайте ни. Знам, че всички или сте чели книгата „Мисия Лондон” на Алек Попов , или сте гледали филма по нея. Аз съм ги преживяла на живо и знам малко повечко…И фактите не са художествено произведение. А факт е, че мисията на Българското училище в Лондон си струва да бъде съхранена с цената на много. Ние ще го дадем. Снежина Мечева (Почетен медал „Паисий Хилендарски” на ДАБЧ, Почетна грамота „Неофит Рилски” на МОМН, Златен почетен знак на МВнР), оперирана от скромност, но одарена с откровеност директор говорител на Асоциацията на българските училища в чужбина 2.02.2013 г. Лондон